Зеленото дърво на Валя - интервю

На тридесет и няколко, извита от съдбата, тя е постигнала повече от мнозина за цял живот.

Когато срещнах за първи път Валя пред Вапцаровата къща в Банско, проклех Господ, наказал крехкото й тяло цял живот да се извива, попарено от тежка церебрална парализа.

Когато тръгнах по улицата с Валя, усетих невероятната енергия, с която я дарил Всевишния, за да догонва с мъчителни стъпки останалите.

Когато седнах с нея на кафе, разбрах на мига, че тя отдавна е задминала всички, заклещени в здрави тела.

Когато прочетох CV-то на Валя, усетих колко нищожни са всичките мои успехи. Проклех онези, които са ме подлъгвали да вярвам, че постигам нещо, че мога, че знам...

И вече нямах съмнение – не Валя е от онези хора, които някога наричахме инвалиди, а днес облепваме услужливо с етиката „различните” По-скоро всички ние сме от тях. А тя е от тези уникални човешки същества, които сякаш са ни пратени от Бога, за да ни подсказват колко са безсмислени амбициите ни, колко са незначителни победите ни, колко е безрадостен животът ни, ако не сме загребвали от него с пълни шепи и голямо сърце безспир.

Тя, Валентина Воденичарова е на тридесет и няколко години, макар да изглежда доста по-млада. Знае отлично английски, справя се успешно с руски и е от малцината завършили „Българска филология”, които не допускат правописни грешки. Сега работи като консултант в общинската служба „Заведения за социални услуги”. Преди това е била координатор на Семейно-консултативен център в Сдружение “Избор”.

Била е главен редактор на изданието на Българската асоциация на лицата с интелектуални затруднения (БАЛИЗ), главен редактор на списание “Независим живот” и автор на идейния проект на изданието. Има магистърска степен по европейски литератури, и още, и още... Но всъщност целият живот на Валя е социалната работа, работа в помощ на другите.

Когато я питам как успява с крехкото си тяло да върши работа за трима (защото така казват всички, които са работили близо до нея), тя се смее: „Лелее, в такава работохоличка ли съм се превърнала! ? Харесва ми това, което правя и мисля, че всеки, който си обича работата, иска да вижда резултати от нея. Това действа мотивиращо.

Аз получавам възнаграждение за труда си, но съм и със съзнанието, че това, което правя вероятно променя живота ми и много се надявам да променя живота на още много хора. Социалната работа е в голяма степен алтруистична, това изтощава, но пък като съм и лично мотивирана нещата да се случват, няма място за отказване. Че аз дори когато пия бира, пак върша социална работа, защото показвам на хората в кръчмата, че хората като мен също пият бира и се забавляват.

Така се учим, свикваме едни с други, откриваме се. Някои искат да се учат, други не, хората са различни, но е важно да имаме избор, да вземаме решения за себе си, за отношенията си с другите.”

А що се отнася до церебралната парализа Валентина е категорична: „На пръв поглед диагнозата звучи (а и вероятно изглежда в нечии очи) страшно, но когато човек се абстрахира от медицинските термини и спре да се възприема като болен, то тогава пътят към себепознанието и реализацията е отворен и само от човека си зависи дали ще направи всичко по силите си, за да разгърне своя потенциал, да се заяви, да изкрещи, ако трябва, за да го забележат другите и да погледнат на него като на равностоен партньор.

Аз съм приела ограниченията, които ми налага увреждането. Те ми създават проблеми в бита, но не мога да ги променя, затова отдавна не пилея енергия да се вайкам защо така се е случило. Ами случило се е...”

Разбира се, младата жена отчита факта, че говори за тези неща от позицията на успешен състезател и признава, че хич не й е било лесно да се състезава и със себе си, и с околните: „Има хора, които не могат да издържат, предават се и живеят като болни, самите те се идентифицират чрез увреждането си. Което е страшно.

Аз имам късмет обаче и с хората около мен, с работодателите, които ми гласуват доверие, имам късмет с колегите – те вече знаят например, че за да не разлея кафето, трябва да ми го сипят в по-дълбока чаша. И го правят – това са едни специални взаимоотношения – те се учат от мен, аз от тях...”

Валя е категорична, че обществото и до днес, въпреки многото приказки, възприема хората с някакъв дефицит единствено като контингент на медицината. А увреждането всъщност е повече социален проблем.

Ако социалната среда е подкрепяща – като се почне от архитектурния достъп на сгради и улици, та се стигне до адекватни социални услуги – то тогава ще има повече реализирани и успешни българи с увреждания. Но тъй като все още масовото мислене вижда проблема в човека, а не в средата – хората като Валя трябва да се справят повече с подкрепата на приятели и напук на системата. Защото системата се променя много бавно.

Утешително е, че все пак има напредък – преди години Валя се записала да следва „Българска филология”, защото това била единствената специалност, разрешена за хора като нея. „Исках да уча „История на изкуствата”, но навремето в Югозападния университет ми заявиха, че заради увреждането мога да запиша само филология.

Чиста дискриминация, днес ако това се беше случило, щях да ги съдя, но тогава аз самата бях доста несигурна в себе си”, разказва тя и споделя, че ако се бунтува срещу нещо, то е срещу простотията у хората, неуважението към човека, безхаберието, което през последните години се превърнало в стил на поведение.

„Преди години затваряха слепите хора например в гета, за да не загрозяват социалистическата ни родина. Сега много се говори за интеграция, но това говорене е провокирано отвън, от Западна Европа и САЩ, то не идва от нашето разбиране за нуждата всеки да има еднакъв шанс да живее пълноценно.

Защото интеграцията е това – средата, социалната система, дългосрочната местна и държавна политика да подкрепят стремежа на семействата и хората с увреждания към постигане на качествен и пълноценен живот”, споделя още тя и добавя, че хората с увреждания имат нужда най-вече от разбиране, от адекватна социална подкрепа, съобразена с индивидуалните нужди на човека.

От ясна и достъпна информация къде и какво се предлага – както като помощно-технически средства, така и като подкрепа от специалисти – психолози, социални работници, лекари, юристи и т.н. Защото колкото са хората с увреждания, толкова са и проблемите. И когато се помага на определен човек трябва да се попита самия човек от какво има нужда, а не да му се натрапва ненужна помощ.

Валя знае всичко това и затова е успяла повече от всички ни. Тя има реална преценка за себе си – знае какво може и какво не. Е, понякога изненадва и себе си и това е най-голямата й битка – с нея самата.

Затова Валя може да се почувства щастлива, когато просто си пие питието под зелено дърво, а в главата й хвърчат пеперуди...

Елица Илчева, в. Банско Утре